Очаквайте новата книга на Доц. д-р Спас Ташев
Предстои да излезе от печат новата книга на председателя на Българската национална платформа доц. д-р Спас Ташев “Противобългарските съдебни процеси в Скопие. Документи за позицията на македонското освободително движение от 1977 г.”. За да могат читателите предварително да се запознаят с нея, предоставяме на вниманието на всички заинтересовани нейния предговор.
ПРЕДГОВОР
Драги читателю,
Държиш в ръцете си едно уникално издание. То би трябвало да бъде част от елементите в българската държавна стратегия за отстояване на официалната ни позиция към Северна Македония. Засегнат е един изключително важен и актуален проблем: не просто потъпкването на човешките права, а етноцидът върху македонските българи след 1945 г. Именно този термин е използван за първи път през 1970 г. за да се опише „това, което днесъ се върши по брѣговетѣ на Охрида и на Вардара, изъ цѣлата македонска земя, пъшкаща подъ тежкото бѣлградско иго“.
Материалът представлява подбрани документи, отразяващи официалната позиция на македонското освободително движение, изразена в края на 1976 и през цялата 1977 г. Публикувани са под формата на няколко поредици от статии или отделни такива във в. “Македонска трибуна“*, орган на създадените още през 1922 г. по инициатива на Тодор Александров Македонски патриотични организации в САЩ и Канада. Те след Втората световна война са единственият изразител на свободната воля на хората от Македония и значението им е толкова голямо, че в някои държави по света дори е обсъждана възможността за международното им признаване като национално-освободително движение, което може да формира правителство на Македония в изгнание.
Появата на този материал и в наши дни е от изключително важно значение, защото по безспорен начин отхвърля твърдението на нереформираната до този момент власт в Скопие, че имало два отделни български и македонски наратива на иначе единната фактическа истина, констатирана в емпиричните научни изследвания, като по този начин възниквал двоен аспект на определяне на националния контекст и съответно на националната идентичност.
Представените тук документи не произлизат от България. Нещо повече – появата им е преследвана от комунистическата власт в София поради оказвания съветски натиск в името на някакво криворазбрано пролетарско единство. Поради тази причина от политическа гледна точка те не са български наратив и именно този факт оборва скопското словоблудство.
Авторите на представените тук документи произлизат от Македония и в това си качество те са неразделна част от обективния македонски наратив. За съжаление носителите на алтернативните позиции в него, ако въобще е допустимо истината да се разглежда като алтернатива на лъжата, бяха смазани чрез брутален терор от тоталитарната система, изградена след 1945 г. на територията на днешна Северна Македония. Нейната антибългарска идеологическа основа и към момента е почти непокътната и продължава опитите си да налага едноумие чрез унищожаването не само на свободата на изразяване, но дори и на мисълта. Така се стигна до продължението на един кървав конфликт, чието начало е през 1913 г, когато Сърбия завладя Вардарска Македония. Поради тази причина днес Скопие се нуждае от истински процес на национално помирение, а не едната страна в конфликта да продължава да подтиска другата, макар и с по-префинени методи. Това явление е продукт на последните зависимости от югославско време, съхранени в Северна Македония, която до неотдавна в международен план бе наричана Бивша югославска република Македония – име, много точно изразяващо нейната политическа същност.
Разглежданият тук обективен македонски наратив не засяга обаче само актуалния проблем за правата на човека, но и редица други чувствителни теми, които го предхождат, като установяването през 1941 г. на българска власт във Вардарска Македония от местното население преди пристигането на българската администрация, посрещането на българските войски, малобройността и непопулярността на комунистическите партизански групи в българската зона, мобилизацията на народните сили въпреки безпътицата през 1944 г. и др.
Авторът на първия документ в тази книга е лидерът на македонското освободително движение Иван Михайлов, роден в Ново село, квартал на гр. Щип в днешната Северна Македония. Той под псевдонима Осоговски публикува през 1976 г. поредица от четири статии под общото заглавие „Вълнуваща тридесетгодишнина“, в която разглежда „третата поробителска окупация“ на Вардарска Македония, извършена от режима на югославския диктатор Йосип Броз Тито. Иван Михайлов посвещава написаното „въ честь на тази младежь“, която се надигна „срещу натрапената нова власть отъ Бѣлградъ“.
Стилът на изразяване е стегнат, телеграфен. Г-жа Вида Боева – Попова от Охрид, личен сътрудник на Иван Михайлов, си спомня как той ѝ е диктувал всяка дума. Нейният коментар по отношение на управляващите фактори в Скопие, „които и днес се явяват на сцената“ е, че „чрез хитрувания се опитват да заблуждават света и нашия народ, че минават за „освободители“ и „демократи“. Фактически те са синове и внуци на старите сърбокомунисти, които унищожиха след 1945 година почти всичко българско“.
Самото събиране в статията на редица детайли на огромната по обем информация, произлизаща от държава с комунистическа диктатура, показва, че и след Втората световна война е съществувала трайна и надеждна връзка между водача на автентичната ВМРО и населението във Вардарска Македония. Доверени хора на организацията са присъствали в залите, особено на публичните процеси, и са предавали на задграничния център своите впечатления на очевидци от случващото се. Използвам думата „задграничен център“, а не „ръководство“, защото нелегалните съпротивителни групи след 1945 г. на територията на днешната Северна Македония възникват по собствената инициатива на техните членове, но те чувстват за свой дълг да се свържат и да информират Иван Михайлов като единствен останал безспорен авторитет на започналата още през 1893 г. организирана борба.
Вторият включен документ е статията „Противобългарските съдебни процеси в Скопие като истинско поражение на македонизма“, публикувана в началото на 1977 г. При нея описанието също се основава на информация от първа ръка, но освен това е уводно към друг аспект на проблематиката – репресиите върху по-старите революционни дейци. Тяхната трагична съдба е разгледана в най-дълбоки подробности в продължението „Жертви на противобългарските съдебни процеси в Македония“. То обхваща девет поредни статии, разглеждащи страданията на изявени обществени личности във Вардарска Македония. Последната част от поредицата е обобщаваща за целия период от 1945 до 1977 г.
В книгата е добавена и информация от публикации във вестника за арести и репресии на видни българи през 1977 г., а също така са приложени две изложения на Македонските патриотични организации през въпросната година до външните министри на държавите, подписали заключителния акт от Хелзинки. А той от своя страна е основополагащ за съвременното разбиране в Европа за правата на човека.
Включени са и части от годишния отчет на Централния комитет на Македонските патриотични организации и обръщение „До поробените македонски българи“, прието на 56-тия редовен годишен конгрес на МПО, провел се от 2 до 4 септември 1977 г. в Торонто, Канада. Тези документи също са свързани с проблематиката около правата на човека, но са и пример какво в наши дни трябва да се прави, за да се преодолее пасивната позиция на българската държава и по този начин да се защити правдата. Книгата може да се разглежда и като образец за дипломация на диаспората – един модерен подход във външната политика на някои държави с големи задгранични общности, който предлага допълнителни инструменти за решаването на важни национални задачи.
Няма никакво съмнение, че лицата, споменати в публикуваните в книгата документи, са изявени българи и именно заради това са репресирани. За част от тях властите в Скопие никога не са крили този факт. За други обаче, прибягвайки до добре познатата практика на фалшифициране или натиск, след 1991 г. започнаха да твърдят, че били македонци, които се борили за отделянето на Вардарска Македония от Югославия и това довело до преследването им от югославските власти. Подобно твърдение е поредното насилване на истината.
Нека разгърнем например полицейското досие на Христо Чулев от Кавадарци, арестуван през 1948 г. като 20-годишен младеж. В образец бр. 4 на ОЗНА за личните сведения от 1948 г. и в предложението за неговата поредна регистрация като опасен елемент през 1957 г., той служебно е вписан като македонец по народност. В последния документ обаче четем, че Христо Чулев „потекнува од големо-бугарска фамилия, коя и за време на бивша Югославия се осекяла како таква“. Отразяването на този факт в секретното полицейско досие нагледно показва как не едно лице, а членовете на цяло семейство се чувстват българи, но югославските служби за сигурност противно на тяхната воля ги обявяват за македонци.
Същото се отнася и за често срещаните в документите на УДБА букви „ВМ“, които според днешните манипулатори означавали ВМРО, а не Ванчо Михайлов. Всъщност двете названия са свързани, но целта на Скопие е да ги противопостави едно на друго. Полицейските документи от времето на Тито обаче оборват тази фалшификация. Така например в поредното предложение за следене на Христо Чулев от 1976 г. е записано, че „целата фамилия на Ристо во минатото била неприятелски – Ванчомихайловистички расположена. Брат му Глигор осуден е 13 години затвор за ВМ дейност, во затворот се разболува, а по тоа дома умира – неиздържана казната (сърб. – наказанието), а чичко му д-р Илия Чулев како организатор на ВМ група во 1945 год. суден е на 10 години затвор, а во затворот умрел“. Ето така се създава съвременният македонски „наратив“, който има претенциите да бъде равноправен с истината, макар че той просто е една лъжа!
Благодарен съм на Бог, че ме срещна и ми даде възможност да общувам пълноценно с някои от живите герои, чиито имена се откриват в документите в тази книга като братята Любчо и Саво Коцареви от Охрид, Крум Чушков от Велес, Александър Рунтев от Щип, Ангел Митрев – Героя от Скопие, Петър Захаров – последно бежанец в Швеция, Любен Топчев – бивш член на ЦК на МПО, днес живее в Ню Джърси, САЩ, а напоследък и задочно с живеещия в Бразилия Методи Калкашлиев и др. Всички те активно работеха през 1990 и 1991 г. за отделянето на днешната Северна Македония от Югославия. Печален факт е, че въпреки че независимостта на Скопие от Белград бе формално провъзгласена след противоречивия референдум на 8 септември 1991 г., тяхното преследване продължи и при новите условия.
Както отбелязва Иван Михайлов, „споменатитѣ и подобни на тѣхъ процеси ясно показваха, че нашиятъ народъ не бѣ за Югославия“. Всъщност поредният мащабен опит за подмяна на народната воля бе извършен именно с втората част на въпроса за референдума от 1991 г., предвиждащ „право на влизане в бъдещ съюз на суверените държави на Югославия“. През 2021 г. тази идея коварно бе прикрита зад регионалната инициатива на Белград „балкански мини Шенген“, в която властта в Скопие се включи с масирано пропагандно налагане в очевидно контролираните от нея медии.
И още един факт бие на очи – когато човек се запознава с документите и информацията от 1945 до 1977 г. относно провежданата антибългарската пропаганда в титова Югославия, няма как да не открие идентичния подход при сегашната антибългарска кампания в Скопие. Тези съвпадения съвсем не са случайни, а са едни от най-сигурните индикатори за наличието на приемственост с тоталитарната политика от югославския период и център, който да я ръководи.
За да бъде картината по-пълна, нека да посоча и наличието на приемственост дори в начините на изтезаване. Ето например как са извършвани насилията над Роза Койзеклиева през 1945 г.: „Съ подути кървави устни, цѣлата въ синини по лицето, пребита отъ удари по цѣлото тѣло, унижавана отъ безогледнитѣ мѫчители, тя сѫщо бива държана права цѣли денонощия. При това и́ даватъ още въ началото солена храна, но я лишаватъ отъ вода и я оставятъ да се мѫчи отъ жажда права, безъ сънь“. Нека сега да се пренесем във времето и да отидем на 6 октомври 1995 г. във вече формално обявилата независимост Северна Македония, когато в Скопие е арестувана Мария Стойменова заради нейното българско съзнание. Ето как тя описа пред мен методите на нейното изтезаване: „Единият от инспекторите… се върна с полицейска палка, започна да се хвали, първо започна да удря по стената, след това по бюрото и да ми вика: „Виждаш ли какво ще ти се случи“? Започна да ме бута с ръка към стената и когато стигнах до нея, започна да ме блъска в стената с думите: „Ти си много яка, по-яка от стената, хайде да видим дали и от полицейската палка си по-яка“?… Това, което се случваше с мен, както аз бях малтретирана и унижавана, същото беше правено и на мъжа ми, с тази разлика, че той беше бит без милост… На шестия ден (от ареста, б.а.) колабирах от глад и безсъние“.
По-нататъшният коментар е излишен, защото подобни зверства нямат място в модерна Европа!
Независимо че окончателният подбор на материалите и инициативата за публикуването на настоящата книга се породи неотдавна, идеята за нейното създаване има дълга предистория. Веднага след отпечатването на поредицата статии „Жертви на противобългарските съдебни процеси в Македония“ във в. „Македонска трибуна“, бивши дейци на македонското освободително движение в България, продължаващи да поддържат контакти с Иван Михайлов и Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, въпреки заплахата от преследване от комунистическата власт, започват да печатат на пишеща машина върху много тънка прозрачна хартия тази поредица в общо книжно тяло. В този си вид текстът може да бъде прочетен единствено ако под съответната страница се подложи бял лист. Безспорно това е неудобство, но целта е била оформеното по този начин издание да е тънко и меко и да може да бъде крито и пренасяно нелегално през граница. По този начин чрез обмен на информация сред определени кръгове е поддържано чувство за общност на населението от двете страни на българо-македонската граница, въпреки прилаганата практика за тотален контрол при преминаването ѝ. Подобни разпечатки съм виждал във Велинград в къщата на Методи Кърпачев от Елешница, деец от 1944 г. на Новата македонска борба, известна като „Охрана“, а също така и в софийския дом на Коста Църнушанов от Прилеп, един от основателите на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО), младежка структура към ВМРО. Като се има предвид, че по-голямата част от първата и втората поредици статии са влезли в издадената през 1992 г. негова книга „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, при всички случаи събирането на част от информацията за репресиите и нейното обобщаване е ставала от него и от съратниците му.
Самият факт, че дори в комунистическа България нелегално бяха отпечатани тези материали, но в условията на над 30-годишните демократични процеси подобно издание у нас с документи на македонското освободително движение след 1945 г. не се появи, натрапчиво поражда тревожното съмнение, че някои отговорни лица у нас поради незнание или с умисъл, саботират разработването на модерен адекватен подход, който да използва подходящ инструментариум за отстояване на българската позиция. България се нуждае от нов проактивен подход към Северна Македония, който да вземе предвид и написаното в един от документите в тази книга, че „тамъ се е водила и води борба на животъ и смърть и че Македония е най-кървавото бойно поле, на което се решава сѫдбата дори на цѣлия български народъ. Тази истина трѣбва да запомни всѣки българинъ, кѫдето и да се намира той“.
Именно с такава цел се заехме с помощта на доброволци, чиито имена са приложени към това издание, да представим пред обществеността в България и Северна Македония тези важни факти за етноцида над българите край бреговете на Вардар след 1945 г.
Въпреки че книгата има корична цена, тя ще бъде раздадена безплатно на ръководствата на всички политически партии в България и Северна Македония, държавни институции, имащи някакво отношение към решаването на македонския въпрос, чужди дипломатически мисии и не на последно място медии. Целта е лицата, взимащи управленските решения, да придобият съответните познания, за да може мотивирано да отстояват истината, основаваща се на фактите такива, каквито са.
Друга особеност на изданието е, че в него е запазен автентичният правопис на статиите. Като е известно, Македонските патриотични организации списваха вестник „Македонска трибуна“ на книжовен български език, но на стария правопис, тъй като това е езикът на абсолютно всички документи от епохата на Възраждането и борбите за национално освобождение. Поради тази причина те категорично отхвърлиха отечественофронтовския правопис от 1945 г., а през 1948 г. апелираха „да запазимъ историческия български езикъ, правописъ и езиково единство“. Те ясно заявиха, че „всѣко едностранчиво преобразование на правописа води следъ себе си не само до езиково отцепничество; то ще бѫде и най-голѣмо светотатство къмъ дѣди и прадѣди… Всѣки, който иска правописни промѣни, има да разрешава единъ важенъ въпросъ: държи ли за езиковото единство на българитѣ въ тѣхнитѣ етнографски граници – отъ Тулча до Охридъ и отъ Бѣло море до Дунава – или пъкъ ще допуща езиково разединение“. Тъй като този въпрос остава открит, а и такава е изричната воля на авторите, с цел да бъде спазена, документите се публикуват на оригиналния им правопис.
Доц. д-р Спас Ташев
Председател на Българска национална платформа
* Вестник „Македонска трибуна“ е най-старият съществуващ вестник на емиграцията от Македония. Излиза в САЩ от 1927 г. до днес без прекъсване. Започнал да се печата само на български, той от 60-те до края на 90-те години премина през двуезичен период, а през последните години материалите в него са само на английски език, тъй като потомците на емигрантите вече не могат да четат на български.
